Творчество- إبداع

литература и изкуство без граници- لأدبٍ وفنٍ بلا حدود
 
ИндексReklamaGalleryCalendarТърсенеРегистрирайте сеВход
Добре дошли във форум Творчество! Нека направим света още по-хубав с красотата на литературата и изкуството.

Share | 
 

 Оковите на душата XII

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
dr_abdul
Златен потребител
Златен потребител


Брой мнения : 1265
Age : 45
Points : 325
Registration date : 04.03.2008

ПисанеЗаглавие: Оковите на душата XII   Вто Юни 03 2008, 19:10

Оковите на душата XII
Абдулрахман Акра

Събуди се със страшно главоболие . Беше събота и не беше длъжен да ходи на работа, но въпреки това се събуди рано, сякаш не е изпил цяла бутилка червено вино снощи, нито тъгувал сам до зори.
Парчета от счупено стъкло блестяха по земята, а петното от плиснатото по стената вино беше като свидетел на снощните събития. Плачеше му се, но потисна това чувство в себе си. Слънчевите лъчи предсказваха горещ летен ден, но нищо не го вълнуваше.
Спомни си разговора между двамата от снощи. Отново му се сви сърцето от болка и отчаяние.
„Не може всичко да свърши така... толкова бързо, преди да е започнало почти.”
Тръгна към кухнята и приготви кафе. Взе голямата чаша, напълни я с черната гореща течност и излезе на терасата. Погледна синия хоризонт – стори му се сив и тесен, сякаш всичко околно по някакъв начин е отражение на вътрешния му свят. Отпи от кафето няколко глътки и си спомени за мотото си от студентските години: Черно кафе за сладък живот. Тогава животът наистина беше по-хубав и по-лек.
Влезе вътре след като малко се поободри от кафето и от слънчевите лъчи и започна да почиства счупените стъкла. С гъба миеше стената от изсъхналото вино, след което влезе в банята да вземе душ, с надеждата водата да отмие раните на душата му. Обръсна се, облече си ш реши да излезе. Имаше нужда от истински приятел до него и щеше да се обади на Александър, но предположи, че е излязъл някъде с приятели или е отишъл на море. Той за две седмици се откъсна от всичко и всички, в очакване на разговорите на Елеонора.
В един даден момент погледна към телефония апарат и силно му се прииска да набира номера й, но не можа - чувстваше се безпомощен. Какво би й казал? Тя беше права за всяка казана дума. Извади листчето, на което записа номера й и видя електронната й поща .
„Да... нека да й пиша, поне да се радвам, че съм присъствал дори виртуално в денят й”
„Но това би я заболяло... не искам...”
„И мен ме боли”
Реши накрая да й пише на електронната поща. Той засега само делово ползваше компютъра и мрежата, не беше нито веднъж пратил лични писма и затова се затрудни и не знаеше какво да пише... Накрая реши да излее чувствата си по най-спонтанния начин. И написа:
„Денят ми е толкова черен без теб.. Не мисля, че бих живял по-добри дни по-нататък... Мисля, че мога да намеря изход... и спасение за нашата любов... Просто ми дай шанс... умолявам те...”
Сам не вярваше, че може да намери изход. Държи на семейството си толкова, колкото държи и на нея. Колебаеше се и искаше да махне последния израз, но в разрез с колебанията си, натисна „Изпрати”.
Писмото беше изпратено успешно.
Изключи компютъра и излезе навън. Искаше му се да се разходи из улиците, да види хора, да чуе максимално звуците им, песните на птиците и на двигателите на колите... искаше някаква сила да разкъса обвивките на вътрешността му, за да се скъса вътрешното му безсилие.
Ала улиците бяха почти пусти в онази съботна сутрин. Може би затова вървя дълго, сякаш за да се самоизтощи и да не му остане дори капка сила, за да мисли за мъката си – мъката, която вече го придружаваше като сянка.
Нозете му го водеха до брега... влезе в същото заведение и тръгна към същата маса. Поръчал си закуска и кафе. Ароматът на кафето му стори толкова познат, сякаш проникна в порите на неговата душа и събуди спомените, които настоятелно не искаха да заспят.
Запали цигара и плати сметката. Не искаше да стои нито миг там - нямаше да му бъде удобно да рони сълзи на публично място .Продължи с тежки стъпки към кея, където седна на ръба на една скала с гръб към морето и взе да наблюдава чайките, които бавно вървяха, търсейки трохи тук и там. Щастливи му изглеждаха и безгрижни. А ние хората не се радвам на трохите - или целия хляб, или нищо друго.
Чайките му върнаха спомена от вчерашния случай за блъснатата от хлапето чайката... отновo в съзнанието му изникна онзи поглед, препълнен с болка, тъгa и страх. Усети душата му да се свива и затова стана и продължа да върви обратно към брега.
Реши да се върне вкъщи след като откри, че широкия свят навън е толкова малък да поеме неговата болка. Взе такси. След като влезе вкъщи, първото нещо, което прави, беше да провери електронната поща.
Ядосваше се на компютъра, когато се зареждаше бавно. Искаше му се нейното очаквано с много малка надежда писмо да се появи веднага от екрана. Затова нямаше търпение докато се зареди апарата. Ала за негова жалост... кутията беше празна.
Разхождаше се между хола и терасата, опитваше се да се занимава с всяко нещо, просто да се разсейва, ала мисълта за нейното завинаги отсъствие от живота му го измъчваше през всеки изминал миг.
Проверяваше електронната поща няколко пъти и то все с туптящо от вълнението сърце, но все не намираше нищо в нея.
В един миг започна да удря стената с ръката. Седна изтощен след като го заболя ръката.
Звънна телефонът, а той го игнорира - не му е приятно да се чуе с никого, щом няма и най-малка вероятност да се чуе с нея.
„Толкова ли е празен и сив света без любимата жена? - Питаше се наум - Не очаквах и ако знаех, нямаше за миг да се доближа нито на малка крачка.”
Отново звънна телефона и този път вдигна:
-Здравей. - Изненадата го шокира и нито една дума не можеше да изрече. Безмълвно стисна слушалката толкова здраво, сякаш го беше страх да не избяга нейния глас.
-Здрасти мила моя. - Отвърна той след като дойде на себе си.
-Аз бих дала шанс. Но не бих искала ти да кажеш неща, които сам знаеш, че не можеш да се изпълниш.
-Права си. Но аз не мога без теб... Разбери... не мога. Живея най-тежкия ден в живота си, Ели. Толкова е сиво и празно без теб. Знам че нямам избори. Всъщност имам, но всичките са трудни. Но... може би за първи път в живота си бих искал да храня душата си с един лъч надежда, дори да бъде лъжлив.
-Събуди се Ники. - За първи път се обръщаше умалително - толкова сладко и нежно погали душата му това.
-Кажи Ели... едва ли би могла да ме събудиш с няколко мъдри думи. Знам най-добре как съм.
- Не знам за теб, но за себе си знам.
-Недей да мислиш ти. Имаш последен изпит в понеделник.
-Ех... да... днес всичките роднини ми се обадиха, за да ми кажат, че стискат палци. Когато им се оплаках главоболието си, те ми казаха да не прекалявам с четенето... начетен човек съм... нали? - Засмя се през сълзите. Това момиче не можеше да изневери на вродения си весел характер дори в най-критичните моменти.
-Искам да те видя Ели, поне за последен път.
-За какво Ники. Остави моля ти се. И свикни с факта, че изход няма.
-Обещай ми да се видим, поне за последен път.
-Не ни ли стигат болезнените спомени за да допълваме и още един? Остави моля ти се. Обаждам ти се след като получих писмото ти. Струваше ми се, че не си бил наред когато си го писал и май излязох права.
-Само веднъж... моля те.
-Добре. В други ден ми е последния изпит. След това ще се видим за едно кафенце. Но искам да те помоля да не настояваш за повечe от това и да не ми звъниш дотогава.
-Обещавам.
-А сега… пожелавам ти приятен ден.
Никак няма да бъде приятен, но вече има светъл лъч в тунела, който заслужава да бъде следен от него, въпреки ниската степен на очакване от такава среща, която повече би разширила раните, отколкото да им помогне да зараснат.
Излезе на терасата и погледна отново в простора, където малки бели облаци се събираха в приятно петно сред синевата като остров надежда в океана от отчаянието.

-Следва-
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://tworchestwo.forumandco.com
maiasand



Брой мнения : 270
Age : 54
Местожителство : София
Points : 62
Registration date : 20.03.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Оковите на душата XII   Вто Юни 03 2008, 19:45

"... където малки бели облаци се събираха в приятно петно сред синевата като остров надежда в океана от отчаянието."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Plamenchety



Брой мнения : 84
Age : 23
Местожителство : Ямбол
Points : 15
Registration date : 16.05.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Оковите на душата XII   Сря Юни 04 2008, 13:44

Браво! Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
marcheto_73



Брой мнения : 62
Age : 43
Местожителство : България, Варна
Points : 0
Registration date : 15.04.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Оковите на душата XII   Сря Юни 18 2008, 00:24

Ееех, тези двамата, колко се измъчват...дано се появи светлинката в тунела.
Ще чакам развоя на събитията!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Faith



Брой мнения : 20
Points : 0
Registration date : 17.05.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Оковите на душата XII   Сря Юли 09 2008, 12:53

Защо нямаме още продължението? Crying or Very sad
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Оковите на душата XII   Today at 10:26

Върнете се в началото Go down
 
Оковите на душата XII
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Творчество- إبداع :: Проза :: Проза -النثر :: Романи روايات-
Идете на: