Стъпки по росата на Времето

Онази вечност, дето долу спи
и през руините минава вечер,
за да се слее с нежно шепнещи вълни,
сънувам и се будя в час, обречен

на нещо свято с мирис на море,
на сълзи и на радост осияна.
Пулсира в сенките живяло с жар сърце.
Обичало и мразило...Нирвана?!

Една мелодия от лунна светлина,
край камъни с цъфтящи незабравки.
И свежа, нощна, изумрудена роса,
оронена от скитащите мравки.

Къде ли времето изгражда своя храм?!
Да падна в него ничком , на колене
и да се моля дълго, в полуздрача там
за хората, за слънцето, за мене.

Рушим и плачем...Има ли защо?!
Кому е нужна грубост и омраза?
Родени чисти, с гордо потекло...
къде сгрешихме? Бог ли ни наказа?

Руините просветват.Утрин.Звън.
Морето долу търси своя корен.
Събличам спомена от тежкия си сън.
С ръце към слънцето.Усмивка. Горе.

Красота!
Чудесен стих-картина!

_________________
http://laskadar.blogspot.com/

благодаря ти

Поздравления за прекрасният стих:

и цветя за теб Smile

.. и на мен ми харесва тази картинка
flower

аха , хубава си е Very Happy

можеш да я използваш , колкото искаш
и благодаря за цветята
букет от пет, специално за теб Smile