Творчество- إبداع

литература и изкуство без граници- لأدبٍ وفنٍ بلا حدود
 
ИндексReklamaGalleryCalendarТърсенеРегистрирайте сеВход
Добре дошли във форум Творчество! Нека направим света още по-хубав с красотата на литературата и изкуството.

Share | 
 

 Любов под аромата на череши XV

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Plamenchety



Брой мнения : 84
Age : 23
Местожителство : Ямбол
Points : 15
Registration date : 16.05.2008

ПисанеЗаглавие: Любов под аромата на череши XV   Чет Апр 02 2009, 23:13

Часовете с приятели минаваха бързо, но времето в училище се проточваше сякаш прекалено дълго. Малви и Дáниел нямаха търпения последния училищен звънец да бие, за да могат да отидат в болницата. Имаше още един ден докато ги изпишат. Алекс все още не беше напуснал града. Той преспиваше у Луиза и чакаше да я види жива и здрава на крака, за да е спокоен и да си отиде. Сега той беше при нея, а Дан не. Това глозгаше Дáниел отвътре, понеже колкото и да вярва на любимата си, страха, че може да я изгуби надделяваше. Луиза, Алекс и Джонатан стояха в болничната стая, разговаряйки за живота си. Докато Джо спеше, двамата с Алекс си обърнаха внимание и поговориха за случилото се. Момчето я гледаше с влюбен поглед, галеше косите й и в него напираше неудържимо желание да я целуне. Когато Алекс се наведе да целуне Луиза вратата се отвори и в стаята влезе Малви. Те вече бяха свършили училище и бяха дошли в болницата. Дан се беше заговорил с един свой стар познат отвън в коридора и затова Малвина влезе първа. Това нейно появяване прекрати тяхната целувка, която щеше да е едно огромно разочарование за всички, но най-вече за Дáниел.
- Какво става тук? - попита изумена Малви.
- Нищо, Малви! Не споменавай за това пред Дан! Нищо не е станало! - обясняваше Луиза. - Току-що ти прекрати една голяма глупост.
- Да, права си... Беше глупаво. Извинявай! - разкая се Алекс.
- Надявам се, да не се повтори! Това ще нарани много Дáниел... Ти го знаеш доста добре, Луиза! Не мога да повярвам, че щеше да позволиш да се случи. - Малви не вярваше на очите си. Тя беше може би най-сигурния човек в чувствата на Луиза към Дан и наистина смяташе, че любовта, която е изпитвала към Алекс, е приключила и е погребана в един красив спомен от миналото. Но не винаги нещата са такива, каквито ги виждаш на пръв поглед. Животът е живот и е пълен с тревоги и разочарования и с действия които извършваш импулсивно, без да се замислиш и понякога се разкайваш за тях, но не винаги имаш възможност да поправиш грешките си. Ако Дан беше видял това което щеше да се случи, трудно щеше да прости. Той е достатъчно объркан и наранен от присъствието на жарта в сърцето на Луиза към Алекс, а сега и това негово гостуване, сякаш другите проблеми им бяха малко, а сега и той е тук. ДАниел влезе в стаята с една огромна усмивка и букет красиви червени рози за Луиза. Той нямаше никаква представа какво щеше да се случи точно в тази стая и точно с момичето, в което той бе влюбен само преди минути. Момчето се приближи към Луиз, подари и цветята и я целуна. Той жадуваше за тази целувка, нямаше търпение да зърне красивите й очи и прекрасните черти на лицето й. Беше влюбен във всяка една подробност от нейното тяло и същество. Джонатан продължаваше да спи. Той също не стана свидетел на почти несъстоялата се целувка между Луиза и Алекс. След броени минути в стаята влезе още един посетител. Беше една мургава госпожица, с дълга кестенява коса, зелени очи и приветлива визия. Тя влезе в стаята, погледна към леглото на Джо. Като видя, че той спи се замрази. Дан беше с гръб към нея. Тя се приближи към него, погали го по рамото и го прегърна. И двамата изпитваха огромна наслада от тази прегръдка, макар Дан да се натъжи леко след като я пусна от ръцете си.
- Ейми! Какво правиш тук? - попита учудено момчето.
- Брат ми има нужда от мен, за това се върнах. - отговори момичето.
- Защо замина без да се обадиш?
- Наложи се да замина, ДАниел... Недей да задаваш повече въпроси. - погледът на момичето се промени коренно. От щастливите изкрици в очите й останаха само леки останки от жарта която се е разгаряла. Ейми беше сестрата на Джонатан. Тя учеше в друг град, по- голям от родния им. Идваше да гостува през ваканциите, но през последната ваканция се беше случило нещо, за което тя не искаше да се споменава. След събитието, тя бе събрала багажа си, без да се обади на никой и бе избягала от приятелите си, връщайки се отново в онзи по-голям град. Сякаш така се опитваше да избяга от проблемите. Момичето се обърна към прозореца на стаята, който беше от към стената на леглото на Луиза и се стъписа.
- Алекс! - извика момичето. - Ти какво правиш тук?
- Здравей, Ейми! - той се приближи и я целуна по бузата. - Луиза пострада с брат ти.
- Луиза? Твоята Луиза? - не разбираше момичето. - Та тя от къде го познава?
- Приятели са. - усмихна се Алекс.
- Тук стана прекалено объркано. Не разбирам абсолютно нищо. - усмихваше се Ейми. Дан се отдръпна и Ейми погледна към Луиз.
- Здравей, Луиза! - усихна се момичето. - Доста са ми говорили за теб.
- Така ли? Надавам се само хубави неща. А вие двамата от къде се познавате? - попита Луиз.
- Ам... Ами... Ние сме приятели. - усукваше думите си Алекс.
- Да! Запознахме се на един коктейл... Занеш, че в нашия град са ежедневие. - отговори Ейми.
- Да, вярно... Бях забравила колко приятни бяха задължаващите присъствието ни партита на вишето общество. - шегуваше се Луиз.
- Ейми, ще дойдеш ли с мен до машината за кафе? - попита Алекс с нетърпелив поглед.
- Да, добре... Ще дойда.
- Ейми! - извика Дан. - Трябва да поговорим. - момичето кимна и излезе с Алекс от стаята.
- Нито дума за нас пред Луиза, моля те! - уплашено заяви момчето.
- Защо? Срамуваш ли се от себе си, Алекс?
- Не... Не искам Луиз да знае какво се е случило през последните месеци. Това ще я нарани. Знам го.
- Но тя нали е с друг? И то явно е с Дан... - нацупи се Ейми.
- Така е. Но все още изпитва чувства към мен, не искам да я наранявам.
- Остави я Алекс. Не може да бъдеш с нея. Остави я намира.
- Обичам я, Ейми. Но ти естествено нямаш никаква представа какво означава любов... - отсече остро Алекс.
- Точно ти ли намери да ми казваш за какво нямам представа и за какво имам. Не ме познаваш чак толкова добре... Познаваш грубото момиче, там сред своите приятели, на което не й дреме за нищо. Но аз съм друга, Алекс. Ще го разбереш с времето. Тук е моят дом. - обясняваше Ейми като в очите й напираха сълзи.
- Не искам да те нараня. Знаеш го! - каза Алекс с натъжен поглед.
- Зная! И не съм те молила за нищо. Пред Луиза и другите сме просто познати, нищо повече. Всичко си остава погребано там, докато не прозреш, че с лъжи няма да стигнеш до никъде. Аз съм готова да призная грешките си и случилото се, но щом така искаш... Ще чакам... Знам, че ще прозреш все някога. От истината няма да успееш да избягаш, повярвай ми. - Ейми се опитваше да убеди Алекс да каже всичко, но без успех. Той гледаше замислено и не успяваше да я разбере. Ейми беше доста буйно дете, макар като приятел и като дъщеря да беше като скъпоценен камък. Тя имаше своите недодялани черти в характера си, но всички я обичаша такава, различна и непренудена. Беше честна винаги с всеки. Когато отиваха към вратата на стаята, тя дръпна Алекс и му каза:
- Ако някой от тях заподузре нещо и ме попита, няма да го лъжа... - Алекс я погледна и влезе вътре. Джо вече се беше събудил и те му бяха споменали за връщането на Ейми.
- Джо! - извика Ейми. - Как си? - втурна се към него и взе да го оглежда.
- Спокойно! Нищо ми няма, само леко пострадах. - успокояваше я Джонатан.
- Искам да съм сигурна. - усмихваше се Ейми и целуна брат си. - Много ми липсваше.
- И ти на мен, палавнице. Защо не ми се обади преди да заминеш и не отговаряш на обажданията ми, трябва да съм ти много ядосан. - караше се Джо. Ейми го погледна с умилителен поглед, който гласеше "Прости ми", Джо я разроши и я прегърна.
- А това красиво момиче, кое е? - попита Ейми.
- Приятно ми е, казвам се Малвина! - усмихна се Малви.
- И на мен ми е приятно - Ейми!
- Това е новата приятелка на брат ти. - издаде ги Дан.
- Така ли? - погледна ги момичето. - А ти защо мълчиш и не ми казваш, Джонатан?
- Ами... Щях да ти кажа.
- Кога? Като замина ли? - пошегува се сестра му.
- Като стана въпрос за заминаване, ти кога ще си ходиш? - попита Джо.
- О! Още не съм дошла и искаш да ме гониш? - възмути се Ейми.
- Нищо подобно... Питам дали няма вече да останеш за лятото.
- Да, ще остана. Имам да уча още месец, но се споразумях с учителите. - намигна момичето. Луиза и Дáниел стояха на леглото и се усмихваха на приятелите си. Въпреки тайните, които криеха, се опитваха да бъдат щастливи. Всички щяха да бъдат много огорчени, когато разберат тайните от миналото. Днес черешите отново бяха щастливи, но се надсмиваха ехидно отстрани, защото знаеха, че скоро всичко ще се обърне и отново щяха да добият горчивия си вкус.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Azalea
Admin
Admin


Брой мнения : 68
Points : 70
Registration date : 19.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Любов под аромата на череши XV   Съб Апр 04 2009, 20:01

Увлекателно разказваш!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Любов под аромата на череши XV
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Творчество- إبداع :: Проза :: Проза -النثر :: Романи روايات-
Идете на: