Творчество- إبداع

литература и изкуство без граници- لأدبٍ وفنٍ بلا حدود
 
ИндексReklamaGalleryCalendarТърсенеРегистрирайте сеВход
Добре дошли във форум Творчество! Нека направим света още по-хубав с красотата на литературата и изкуството.

Share | 
 

 Любов под аромата на череши XI

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Plamenchety



Брой мнения : 84
Age : 23
Местожителство : Ямбол
Points : 15
Registration date : 16.05.2008

ПисанеЗаглавие: Любов под аромата на череши XI   Чет Апр 02 2009, 23:09

Луиза бе потънала в прегръдката на любимия си и това я караше да се чувства най- щастливата жена на света. Те не говореха, просто се бяха отдали с чувствата и тази прегръдка бе толкова силна, че можеше да размрази всичките ледове в световете им.
- Трябва да ти дам горнището. - изведнъж Луиза се обади. Незнайно откъде и дойде тая мисъл, но тя я изстреля набързо.
- Няма нужда. По-добре го задръж и винаги когато искаш да съм до теб просто го обличай. - усмихна се момчето.
- Добре! А ти как така реши да размислиш?
- Имам добър приятел, който ме накара да прогледна и да видя грешките си. Трябваше да ти имам по- голямо доверие, какво пък толкова само няколко разговора между стари приятели, нали? - запита ДАниел.
- Да, може да се каже. Но и ти май имаш доста стари приятелки които започнаха да си показват ноктите ми се струва.
- За какво говориш? - не разбираше момчето.
- Днес в училище... Приятелките на ... Как й беше името - Катрин?
- О, да Катрин. Аз видях как реагира и точно тази твоя реакция ме накара да съм тук сега. - усмихна се Дан.
- А колкото до "приятелките ми" , спокойно. Ти си единствената моя Красавица. - след тези думи на момчето на Луиз и се искаше да се разтопи. Беше толкова нежен и говореше толкова красиво.
- Всъщност какво искаше да кажеш с "Да, може й да се каже"? - запита замислено ДАниел.
- Нали сте само приятели?- отново запита той. В този момент Луиз изтръпна цялата. Тя беше сигурна в своите чувства, но не бе заличила нацяло следите от Алекс в сърцето си.
- Да, така е. Колко пъти вече се налага да ти го кажа. Просто с времето ще си остане един красив спомен от миналото и се надявам ти да ми помогнеш да го залича колкото е възможно по- бързо. - изрече Луиз като се изправи. В този момент колата на Мари спря и тя побягна към вкъщи, понеже все още продължаваше да роси.
- Хей, вие защо стоите тук на студеното. Хайде прибирайте се, ще хапнем. - усмихна се тя.
- Не, знаете ли какво... Хайде елата у нас на вечеря? - каза момчето.
- Не знам дали ще е добра идея. - отвърна Луиз.
- Защо не, ще извикаме Малви н Джо и ще се запознаете със семейството ми.
- Вие вървете аз ще остана. - каза Мари.
- Не, елате и вие. Майка ми хареса много онази ваша лятна торта и тъй като знам, че доста обича да прави сладки неща, предполагам че ще иска да научи рецептата. - засмя се Дан.
- Наистина ли? Хареса я и обича да прави сладки неща? Усещам, че с нея ще станем приятелки. - усмихна се Мари като ги подкани да отидат към колата.
- Изчакай те! - каза Луиза.
- Трябва поне да се преоблека, не мога да тръгна с твоето горнище.
- Е, добрe, хайде да влезнем и после ще тръгнем. - каза майка й. Те влязоха вътре като Дан прошепна на ухото на Луиз, че разговорът им не е приключил. Тя го погледна странно и се качи нагоре. ДАниел и Мари останаха във всекидневната и през това време момчето се обади на Джо и каза да покани и Малви. Мари стана и отиде до трапезарията. След няколко минути Луиза слезе от стаята си. Беше се преоблякла и изглеждаше перфектно. Момчето стана, погледна я и се усмихна. Луиза леко се смути от тази негова реакция, усмихна се и се приближи към него. Той и каза само две думи " Красива си!" след което я целуна. В този момент Мари влезе в стаята с кутията която преди малко Дан и бе върнал, като я бе напълнила с тортата която бе направила днес по обедната почивка. След видяното изкриви погледа си и извика " Готова съм!". Те се засмяха и потеглиха към колата. Докато пътуваха към къщата на ДАниел, Луиза беше леко притеснена, понеже не знаеше за какво толкова момчето иска да говори с нея. Мари паркита сивата си кола и тримата слязоха и се запътиха към красивата къща. Дан отвори вратата и повика родителите си.
- Здравейте! Много ми е приятно, аз съм Мари!
- Здравейте, Мари! На мен също ми е приятно! Кавам се Сюзан! - приветства я майката на момчето.
- Прекрасна къща! - възхите се Мари и подаде кутията с тортата.
- О, благодаря ти. - отвърна Сюзан. Двете сякаш се харесаха още от пръв поглед точно както бе предвидила дори самата Мари. Младежите се засмяха зад тях, като дочуха кола която спря пред къщата. Те излязоха и видяха, че са Джо и Малви. Дан ги покани вътре и седнаха да вечерят. За съжаление бащата на момчето го нямаше, беше му се наложило да замине по спешност. След вечеря те оставиха майките да си бърборят и решиха да се оттеглят в една от големите стаи на къщата. Влязоха в една много красива стая. Подът беше от стъкло, имаше много цветя, а обзавеждането беше великолепно. Трябваше да се признае, че Сюзан беше прекрасна домакиня.
- Кажете сега, какво става с вас двамата? - запита Луиза. Джонатан и Малвина се спогледаха и се засмяха.
- Ами нищо... Мислим да излизаме заедно. - отговори Джо.
- Само да излизате ли? - попита Дан. След което усетиха, че обстановката стана леко разгорещена и смениха темата. Хубавото беше, че денят беше петък и утре нямаше училище. Те се замислиха дали да излязат навън и да се позабавляват или да останат тук усамотявайки се от шумотевиците на големия град. След като премислиха, решиха че ще е най- добре, ако си останат тук.
- Ей, знаете ли, приятелката на Катрин ще прави парти утре вечер и ме накара да ви кажа, че сте поканени. - изведнъж се сети Джо.
- Макар че не искам да се натъквам на тяхната компания, ще е добре, ако отидем. - замисли се Малви.
- Да, така е. Малко ще се повеселим, а и може да стане нещо интересно. Например Катрин да се спъне по стълбите от високото си самочувствие. - засмя се Луиза. Те си говориха доста дълго и след малко Мари дойде да се сбогува с тях, като каза на Луиз, че ако иска може да поостане. ДАниел предложи да я закара по- късно, момичето се съгласи и изпрати майка си. След дългите среднощни разговори, Луиз продължаваше да изпитва притеснение от разговора който щеше да се състои в края на вечерта. След полунощ Малви и Джонатан решиха, че вече ще се прибират и се сбогуваха.
- Доста сериозен ми се виждаш вече, приятел. - засмя се Дан.
- Да, така е. Някои хора променят напълно животът ти. - каза Джо като погледна към Малви. Двамата се качиха в колата, която Джонатан шофираше и тръгнаха.
- Сещаш ли се кога за първи път ме видя? - запита Малви по пътя.
- Да, онзи ден в коридора на училище. - отговори Джо като продължи да кара.
- Напротив. - отвърна момичето.
- Как така? - не разбираше той.
- Една сутрин трябваше да гледаме един от онези филми които пускат на целия випуск и незнайно защо се бях озована на седалката до теб. Тогава те видях за първи път. - каза Малви.
- Е, да. Но ти си ме видяла, не аз. - усмихна се Джо.
- Предполагам, че си ме видял след като ме помоли да си подам ръката и без никакво логично обяснение ме хвана и сплете пръстите ми с твоите. - усмихна се момичето.
- Какво? - стреснато попита момчето.
- Да, това беше първия път, в който ме видя.
- Как съм могъл да бъда толкова отвеян. Извинявам се, ако не ти се е харесало. - каза Джо.
- Не, хареса ми, затова онзи ден когато хвана ръката ми пред Катрин не се почувствах  зле, макар да ми беше леко неловко. Знам, че между нас няма нищо, а й едва ли ще има нещо. Ти не си момче за връзка, а по скоро за забавление. - каза Малви като нещо в погледа й угасна.
- Защо ме целуна тогава онзи ден в двора, щом знаеш, че няма да може да има нищо между нас?
- Помниш ли? Аз си помислих, че дори не си забелязал. - каза момичето.
- Е, не съм чак толкова нечувствителен.
- О, съжалявам, ако не ти се е харесало. Просто го направих спонтанно. - каза Малви, като й се искаше да чуе от него думите " Не, хареса ми!" , но той мълчеше, без да каже нито дума. Караше все така устремено по пътя, без дори нито една по- различна физиономия. След малко той спря пред къщата на Малвина. Тя отвори вратата и докато се канеше да излезе, той я дръпна и я целуна. Това беше неговия начин да й покаже, че онзи ден целувката му е харесала и точно затова я помни. Беше му се сторила някакси различна. Всички други предишни бяха безвкусни, а ето че и в тази се усети вкуса от онези сладки череши, които надушват любовта отдалече и й вървят по петите. След тази негова реакция, Малви седна на седалката без да затвори вратата и гледаше с онзи поглед, който гласеше: "Ощипи ме, за да знам, че не сънувам."
- Какво беше това? - изведнъж, след всичкото мълчание каза Малви.
- Не знам, същото като онази твоя спонтанна целувка. - каза Джонатан. Малвина го погледна и без да се замисли го целуна, сякаш искаше да му покаже, че този вкус от целувките им я правеше щастлива и определено й харесваше. След тази сутоация и двамата не знаеха какво точно става, но определено искаха да продължи. В този момент телефона на Джо звънна, те отделиха устни и това сложи край на разгорещялата се атмосфера. Беше ДАниел, уверяваше се, че са се прибрали, понеже навън стана доста късно. Джо му каза, че са до Малвина и след малко се прибира в тях. Момчето настоя приятелят му да му се обади когато се прибере, защото в днешни времена нищо не се знаеше. Те затвориха. Джо погледна момичето, тя се сбогува с него и той потегли. В другия край на града ДАниел също се запъти да изпраща Луиза. Когато излязоха от къщата момчето пак повдигна темата за старото й приятелство.
- Добре, кога най- сетне ще спрем с тази тема? - Луиз започна да говори бързо, като не даваше на Дан да се обади.
- Нали ти казах, той е старата ми любов. Споделях всичко с него, бях му посветила голяма част от живота си, няма как да го забравя така без време. Пак почваме всичко от начало, там до където бяхме стигнали. Всеки път едно и също. Нали разбра, че аз те обичам, честна съм с теб, какво повече искаш от това? - Луиза изля всяка една мисъл която й идваше на ум без да осъзнава, че призна своята най-голяма тайна от всички други до сега. Най-накрая изплю камъчето.
- Почакай! - стреснато извика ДАниел.
- Кажи? Какво да чакам? - запита момичето. Той се приближи към нея и я целуна докато тя продължаваше да говори. Спря й всички мисли и тя отново се разтопи в ръцете му.
- Това пък защо беше? Нали се караме? - не разбираше Луиза.
- Не осъзна ли какво ми каза преди малко?
- Какво съм казала толкова?  Всичко което казвам всеки път когато повдигнеш темата... - отнесено каза момичето.
- Каза, че ме обичаш! - тези думи които излязоха от устата на ДАниел я закопаха на място. Тя бе осъзнала любовта си, но не си го признаваше досега. Нямаше какво повече да направи, нямаше къде да се скрие. Тя застана лице в лице със самата голяма и красива истина. Призна, че е влюбена и то точно на правилния човек, самия й обект на любов.
- Така ли?... - попита отново момичето. - Да, освен ако не си го казала просто така.
- Не... Не. - Луиза взе да идва на себе си.
- Какво не? - не разбираше момчето.
- Обичам те! Вярно е... Обичам те още от първия момент, в който те видях, колкото и банално да звучи, но е истина. - каза момичето като почувства, че свали голям товар от себе си.
- Аз също те обичам, Красавице! - каза Дан и отново настъпи момента на целувката който караше Красавицата да лети из облаците.  Тази вечер онзи аромата от черешите и вкуса им бяха пак така завладяващи и сладки. Колко хубаво е, че ги има и разпръскват красотата си като я преселват в обичта. Това е тяхната наслада от живота - любовта.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Любов под аромата на череши XI
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Творчество- إبداع :: Проза :: Проза -النثر :: Романи روايات-
Идете на: