Творчество- إبداع

литература и изкуство без граници- لأدبٍ وفنٍ بلا حدود
 
ИндексReklamaGalleryCalendarТърсенеРегистрирайте сеВход
Добре дошли във форум Творчество! Нека направим света още по-хубав с красотата на литературата и изкуството.

Share | 
 

 Любов под аромата на череши VII

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Plamenchety



Брой мнения : 84
Age : 23
Местожителство : Ямбол
Points : 15
Registration date : 16.05.2008

ПисанеЗаглавие: Любов под аромата на череши VII   Вто Окт 28 2008, 20:58

Вечерта беше дълга, а слънцето не искаше да се покаже. Това се харесваше на Луиза. Тя не искаше сутринта да дойде, онези борбеност и храброст, които притежаваше се бяха загубила по пътя й, някъде там, в дълбините на нощта, чакаха я, за да ги освободи от оковите на съдбата. Но няма начин, часовете се изнизаха, слънцето изгря и утрото дойде. Часовниците звъннаха, не само в къщата на Луиза, а почти във всички къщи. Днес ваканцията приключи. Училищният звънец отново щеше да забие. Момичето се събуди и онзи страх, който се беше загубил за малко, пак се появи на хоризонта на сърцето й. Усмивката отново липсваше. Душата й пак бе потънала в тъга, също както потапяме бисквитки в сутришното си кафе, за да ни е по-сладко, но кафето винаги е горчиво, независимо от лъжичките захар. Онзи блясък в погледа и липсваше. Проблемите пак бяха отвързали сами възела на торбата, в която тя се опитваше да ги заключи. Бягаше от тях, но те отново я стигаха. Нямаше край това тяхно мъчение. Без никакво настроение тя оправи чантата си, среса косата си, облече се и слезе долу в трапезарията. Майка й беше направила закуска, но всяка една хапка, която Луиза отхапваше, й се струваше все по-горчива. И двете мълчаха, сякаш по този начин не мислиха за случилото се снощи. Мислиха си, че ще избягат от него, но вътрешно всяка една размишляваше. Луиза приключи набързо със закуската и двете с Мари се качиха в колата. Тя изпрати дъщеря си до новото училище, пожела й успех и замина към работа. Момичето слезе от колата и застана пред голямата порта на училището. Около нея минаваха учениците, всеки забързан на някъде, споделяйки преживяванията от ваканцията още от преди първия звънец да удари. Луиза отново не им обръщаше внимание. Замислена за своя полуразрушен свят, тя мълчеше сама пред портата. Беше я страх да влезе вътре, страхуваше се от това, което щеше да види.
- Здравей! - един женски глас поздрави момичето.
- Първи ден, а?
- Здравей! Да, първи ден ми е. Странно е. - усмихна се Луиз, изненадана, че води разговор с някого. Тя и преди е учила в частно училище, знаеше много добре за какво става въпрос. Изобщо и за миг не бе подозирала, че някой ще я поздрави още на първия й ден.
- Така е. Аз съм Малвина, приятно ми е! - усмихна се oчарователното момиче.
- Луиза, на мен също ми е приятно!
- Дай да видя списъка със стаите ти, може да ти помогна - настоя момичето. Луиза подаде списъка си и й се усмихна. - О, ще си моя клас! Не е ли супер. И после нямало съдба. - засмя се Малвина и хвана под ръка Луиза. Определено Луиза я хареса, макар в момента да не й бе до ново приятелство беше хубаво да разчита на някоя топла усмивка и добро държание. Двете се запътиха към вратата на училището. Вървейки по коридора, един глас извика след тях.
- Луиза!... Луиза!- викаше гласът. Луиза се обърна и видя познато лице.
- Здравей, Джонатан! - тя се приближи и целуна момчето по бузата.
- Как си днес, първи ден? - запита я Джонатан.
- Добре. Запознай се с новата ми приятелка - Малвина. Преди малко разбрахме, че ще бъдем в един клас - изрече момичето, като за миг сякаш се отърси от всичките свои проблеми. Тя усети, че новата й приятелка се смути от запознанството си с Джо, затова реши да се сбогува с него като пак размениха по една приятелска целувка.
- Ще се видим в междучасието. Чакай ме долу - каза Джонатан, като се разделяха.
- Какво има, присъствието на приятелят ми те притесни?
- Ам... Какъв приятел ти е по-точно? - запита притеснено Малви.
- Просто приятел. Да не би да си падаш по него? - с усмивка запита Луиза.
- Ами нещо такова. Ще ти разказвам по-късно - момичетата се засмяха и продължиха напред по коридора. Луиза хареса новата си приятелка, беше забавна. Струваше й се, че тук всички хора са така добри. Тя вървеше по претъпкания коридор към новата си стая, като през мислите й пак преминаваха онези сини очи на ДАниел. Усещаше уханието му наоколо. Беше влюбена, макар да не признаваше дори пред себе си. Момичетата стигнаха до стаята, Малвина я хвана за ръка и двете влязоха вътре. Всичко наоколо се стори странно на Луиза. За първи път влизаше в тази стая и за първи път срещаше погледите на новите си съученици. Първият час за деня им беше Английски, госпожата я приветства учтиво като я представи на класа. Луиза седна до Малвина, остави чантата си на стола и замълча. След часа двете момичета се запътиха надоло, където Джо щеше да ги чака. Луиза беше леко притеснена, понеже знаеше, че ще срещне онзи свой мирис на череши. Тя набързо по пътя в коридора разказа на новата си приятелка за ДАниел и за страха да го види днес. Малви стисна ръката й като знак, че я подкрепя в това трудно за нея изпитание. Луиза също знаеше, че и на нея не и е много леко, като се има в предвид чувствата, които изпитва към Джонатан. През часа Малвина й беше споделила цялата тяхна история, ако може да се нарече тяхна. Той е едно то тези момчета, след които да срещнеш момичета, които тичат, е напълно нормално, но Малвина не разпознаваше себе си като една от тези момичета. Тя наистина бе влюбена в него, но нямаше смелостта да му го каже. А пък й щеше да стане неловко понеже досега не са се познавали, макар тя да знае много за него. При днешното им запознанство, Джо я погледна с онзи свой поглед, който подкосяваше краката й. Тя определено се страхуваше от тяхната втора среща. Ето, че слязоха вече и Луиза видя къде точно са момчетата. Душата й все още бе объркана. Страхуваше се от това как ще му обясни случилото се. Те приближиха, като се чу четири пъти " Здравейте" . Луиза представи приятелката си на Дан и след което той я помоли да поговорят. Точно от тази негова реакция тя най- много се страхуваше. Момичето го последва, като цялата трепереше.
- Кажи, Дан? За какво искаш да говорим?
- Предполагам, че се досещаш? От кого беше онова мистериозно позвъняване снощи? - запита момчето с изнервен тон.
- Ще се срещнем след училище и ще поговорим, става ли? - Луиза се опитваше да излезе от неудобната ситуация.
- Да, права си. Тук не е място за подобни разговори. Предполагам, че ще е нещо на което трябва да обърнем и двамата внимание - отвърна момчето и се приближиха към своите приятели. Звънецът удари. Луиза се приближи към Дан, целуна го като усети, че той сякаш не желаеше тази целувка и тръгна след Малв. Луиза вървеше замислено, по същия начин и приятелката й. Този ден се очертаваше лош още от сутринта. След последния час Луиза се сбогува с Малвина, като й каза, че след срещата с ДАниел ще й позвъни, за да поговорят за днес. Момичето застана пак на входа на училището, като притеснено потропваше от време на време. Нещо в нея я караше да се страхува, че Дан може да не дойде. Но притеснението й за миг изчезна като видя, че към нея се приближава той - момчето с черешите. Очите й пак заблестяха. Нямаше как повече да бяга от случващото се. Той се приближи към нея, като леко я целуна по устните. Но целувката беше няма, без страст. Сякаш са водили двадесет годишен брак, за който любовта бе само спомен и по навик целуваше жена си на път към работа. Това я притесни допълнително. Луиз го хвана за ръката и го стисна така здраво, сякаш, ако го изпусне, никога повече няма да бъде неин. Любовта й определено вече излизаше на показ. Те вървяха без никой да обели нито дума. Държаха се за ръце и мислиха за тази повърхностна целувка отпреди малко. Бяха се запътили към парка. Денят беше сравнително топъл, но от време на време подухваше вятър. Стигнаха до своята пейка и седнаха пак със същото мълчание, с което тръгнаха от училище.
- Е, какво? Ще говориш ли? - попита нетърпеливо ДАниел. Нещо в него го караше да се страхува от нейния отговор. Луиза го погледна уплашено, събра смелост и му разказа за мистериозния човек който й звънна вечерта по време на вечеря. Дан слушаше, като клатеше леко ядосано краката си. Беше се хванал за главата и подпрял лактите върху коленете си. Луиза му разказваше за снощния си разговор. Каза му, че е споделила на Алекс за тях двамата. - И това е всичко? Той няма да те търси повече? - попита я момчето.
- Не, ще ме потърси сигурно. Но аз му показах със разказа си, че се влюбвам в теб и усетих, че макар и с болка, но ме разбра. Така или иначе вече няма да можем да бъдем заедно. Съдбата го реши вместо нас. - отговори момичето. Вятърът взе да духа по-силно. Луиза нямаше връхна дреха и потъркваше леко ръцете си, с цел да ги стопли. ДАниел все така замислено се поклащаше до нея, но след като видя, че й става студено, съблече горната си дреха и й я даде. Те постояха още малко, но телефонът на Луиз позвъня. Беше баща й.
- Татко е. От всичко, което се случи снощи, съвсем забравих, че щеше да намине. - обясни момичето и вдигна телефона. Бащата на Луиз й каза, че я чакат у дома, където явно е и майка й. Тя затвори телефона и каза на Дан, че трябва да се прибира. Той тръгна с нея като я изпрати до някъде.
- Вземи горнището. - каза момичето.
- Няма нужда, ще ми го върнеш. Прибирай се! - каза той. Двамата стояха и се гледаха в очите. Макар момчето да беше наранено от чутото, очите му заблестяваха след като я видеше. Тя се приближи до него й го целуна. Тази целувка беше с вкус от сладки череши. Зелените вече узряха и тези двама млади прозряха, че доверието ще крепи връзката им, макар все още тя да е съвсем крехка.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Любов под аромата на череши VII
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Творчество- إبداع :: Проза :: Проза -النثر :: Романи روايات-
Идете на: