Творчество- إبداع

литература и изкуство без граници- لأدبٍ وفنٍ بلا حدود
 
ИндексReklamaGalleryCalendarТърсенеРегистрирайте сеВход
Добре дошли във форум Творчество! Нека направим света още по-хубав с красотата на литературата и изкуството.

Share | 
 

 Събуждане І

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
BERKUT



Брой мнения : 3
Age : 59
Местожителство : гр. Сливо поле
Points : 0
Registration date : 29.06.2008

ПисанеЗаглавие: Събуждане І   Нед Юни 29 2008, 13:13

СЪБУЖДАНЕ

Може би лежа в мокри чаршафи. Всичко ме сърби ужасно. Не виждам нищо. Нямам ръце, крака, ноздри, език...Дори не дишам?! Всичко ме сърби?
Не зная къде съм, нито кой съм. Искам да се почеша, да се размърдам, да въздъхна или да извикам някого...!
Навярно съм в гипс? ...Но, ако съм си счупил врата, защо не дишам?!...
Долавям нещо като пулс?! Тишината вибрира. Тя е в мен. Ужасна тишина, от която се чувствам огромен и празен. Не чувам дори думите на своите мисли. Те минават през обърканото ми съзнание като сенки от някакъв свят, където съм бил невероятно отдавна.
Аз съм нищо! Не помня собствения си глас. Нищо не помня! В този влажен и топъл сумрак единственото ясно усещане е адският сърбеж. Целият зараствам като една огромна рана. Но съм човек! Поне това помня, а хората се нараняват.
Искам да извикам! Искам да се събудя! Искам движение, звуци, които да изпълнят празнотата в мен.
- Здрасти, Малкият! Буден си, нали?- Гласът кънти в мен, сякаш съм пещера. Идва отвътре и се лута в някакво огромно пространство. Слушам го слисан, но не мога да отговоря. Нямам глас! Лавина, потоп от звуци ме заливат от всички посоки, спомени за звуци...СПОМЕНИ!!!- Клаксони, птици, триони, шлайфове, спирачки, къртачи, чинели, гръмотевици, взривяващи се снаряди, вой на сирени и авиационни бомби... Пометен съм, звъня като ..., като царска камбана, като "цар колокол"... и чувам собствения си глас да пита:
- Къде съм?! Какво става с мен?!
- Зная, че ти е трудно- казва гласът и изтласква шумотевицата от моята пещера с лекота- Ще свикнеш да контролираш звуците. -гласът потъва някъде- Не си в рая, не си в ада, не си в болница...
- А къде съм тогава?- опитвам се да кажа, но нещо ме отнася като балон и не чувам отговора. Разнасям се като дим, ставам огромен, огромен...
- Не можеш да избяяягашшшшшш-шумоли някъде в мен гласът. Тик-так, тик-так- тихо се чува часовник. Щъркели тракат с клюнове. Заспивам, заспивам...
От прозореца идва миризма на ягоди. Болен съм от шарка. Всичко ме сърби, но не бива да се чеша. Мама е някъде навън. Искам да я извикам, но зная, че има работа.
Чувам от време на време как чешмата под черешата ручи. Там е кацата с вода и четката с неизмита засъхнала боя, която плува много интересно. Иска ми се да си поиграя с нея, да я пусна от високо в кацата и да гледам как потъва към тъмното дъно, а после изскача почти цялата от водата и пак потъва, докато накрая се успокои и застане отвесно, наполовина потопена във водата.
Сърби! Сърби!
Под юргана е горещо и задушно, но не мога да се покажа, защото то е там и ще се нахвърли върху мен от тавана с огнени лапи и зъби. Печката бумти, а чудовището ръмжи. Не издържам! Ужасен скачам и отварям прозореца. Не гледам назад. Изхлузвам се по дупе върху “Балкана” на татко. Тичам по циментовата пътека към улицата, а чудовището събаря мотора със страхотен трясък и ме подгонва. Вече съм на улицата. Виждам стаята. То се е прибрало. Огънят хвърля отблясъци по тавана и разбирам, че съм сбъркал. Студено ми е. Не мога да вляза обратно в топлата стая. Вратата на къщата е заключена, а прозорецът е високо. Тичам към училището по токущо валираните камъчета на пътя. Камари от тях се белеят още не разпилени. Отдалече изглеждат като майка ми, с бялата й жилетка. Тънкият лед на локвичките се чупи и студената кал плисва по крачолите на пижамата ми. Не плача. Тичам в студения мрак с боси крачета и се взирам напред в мъглата, за да видя мама, като се покаже. ЗНАЯ, ЧЕ ИДВА !!
Тя се появява в осветеният конус на мъглата под уличната лампа. Хуквам с всичка сила и рева с глас. Изведнъж падам по очи, но веднага скачам, преди да съм усетил болката...
Това не е сън. Това е спомен. Спомних си мама. Спомних си! Трябва да имам белег на главата, на рога на челото, на левият. "На бодлива крава Господ рога не дава... Какъв си такъв дебелоглав... Не си показвай рогата, защото..."
Чувам гласът й. Продължава да ме хока за някаква беля, но къде е белегът? Не мога да го намеря! Не мога, не мога да помръдна, по дяволите. Събуждам се. Буден съм. А дали съм буден? Не сънувам ли кошмар, в който си спомням, че вчера нямах ръце, някакъв глас ми казваше, че не съм в болница, че не съм умрял?
Всичко си спомням..., но къде съм всъщност и защо не чувствам нищо друго, освен гаден сърбеж? Какво се случило с мен? Нищо не мога да си спомня!
- Наспа ли се, малкият? Всъщност зная, че ме чуваш.- гласът идва отвътре, но не кънти като вчера или предишния път. Обмислям какво да кажа, а в мен се надига гняв и нищо не мога да измисля.
- Днес май не те сърби много?- непознатият не благоволява да се представи и нещо в тона, с който ми говори, не ми харесва. Той ме вижда, а аз дори не мога да си помръдна нищо, сякаш съм безтелесен.
- Нямаш белег, малкият, и няма с какво да го докоснеш. Разбираш ли, че мога да чета твоите мисли? - гласът звучи благо и примирително, но нещо ме дразни и това е отвратителното усещане, че съм гол охлюв в буркан, оставен на слънце.
- Добре, малкият, бесен си. Псувай! Излей гнева си! Хайде, какво чакаш, МАЛКИЯТ!
- Наричай малкият си "малкият", защото сигурно не е голяма работа. Махай се! Остави ме на мира или ми говори на име!- крещя в себе си с всичка сила- Изчезвай, ако не знаеш кой съм!
- Кой ли би могъл да знае?- обажда се насмешливо невидимият.- Но, според мен, имаш повече от едно име.
- Естествено, умнико.- беснея АЗ- Имам поне три имена, а може би и прякор.
- Добре, успокой се малко- казва гласът- и забележи, че вече разговаряме, а това е напредък. Мисля, че мога да те наричам Спас, ако, разбира се, нямаш други идеи, но истинското си име ще трябва сам да си измислиш, защото аз не го зная.
- Защо Спас- не мирясвам веднага- защо не знаеш истинското ми име. Защ...
- Защото си спасен в известен смисъл, защото сам трябва да решиш кой си.
- Имам...- думата ми се губи- загуба на паметта, а това означава, че трябва да ми кажеш, каквото знаеш за мен
- Нямаш амнезия, а ситуацията е почти противоположна на амнезията, просто си в положение, което нямаш въображение да си представиш. Не си болен и много е вероятно следващите няколко хилядолетия изобщо да не боледуваш.
- Да не съм в рая? -питам съвсем неочаквано за себе си, слисан от току- що чутото.
- Бабинта ти тръткина, глупотевици на търкулки, сополи на висулки- развеселено римува разни глупости непознатият.- На такова място си, че дори на сън не си го виждал, но най важното е, че не си в болница, залят с гипс, а си в едно яйчице, което скоро пиленцето ще напусне и тогава...- гласът се извисява тържествено и аз неволно повтарям:
- И тогава ?
- И тогава ще падне чукане на космически бабички.
Ние се смеем. Чувам собствения си глас и нещо огромно и живо навсякъде, което се тресе от смях. Побиват ме тръпки, но продължавам да се смея истерично.
- Да не си господ или извънземно? -казвам, все още хихикайки
- Я стига глупости!- тросва ми се непознатият- Аз съм ЖРЕЦЪТ НА КРИСТАЛНАТА ПИРАМИДА НА ВЕЧНАТА ХАРМОНИЯ, но може да ми викаш просто Жиго, обаче, това име няма нищо общо с чукането на космически бабета.
- Разбира се, няма проблем.- съгласявам се веднага - Но, все пак, къде се намирам и какво е станало с тялото ми?
- С времето ще си изясниш ситуацията, а щом помниш предишното си събуждане, не очаквам да имаме сериозни проблеми.
- Ние? Очевидно аз имам проблем!
- Добре- кротко казва Жиго- започвам да обяснявам, затова внимавай и не ме прекъсвай, глупостите ме изнервят. Освен това, има неща, които никой не знае със сигурност, защо се случват. Едно от тях е, че на всички двадесет и пет- трийсет и няколко години, в полупрозрачната плът на една, висока около сто пъти твоят ръст, пирамида се появява млечнобяло петно, което расте около една тукашна година, а понякога и две. Винаги това "яйце" е близо до земята и до някой от трите ръба на тетраедъра. Съдържанието му е някакъв висш растителен или животински организъм, който се появява жив, но често не оживява без специални грижи.
- Аз съм в яйцето ...
- Казах, да не ме прекъсваш- студено забелязва Жиго и продължава- а аз съм делегацията по посрещането на Негово величество! Млъквай и слушай!- Той продължава да говори, но мен ме понасят мътните към дълбините на сънищата- спомени. Сигурно съвсем ще го вбеся, си мисля и потъвам, потъвам...
Падам! Летя към зейналата пропаст! Това е краят. Удрям се в нещо и провисвам надолу с главата. Вися, оплетен в някакви кабели. Земята се люлее. Целият склон продължава с грохот, нереално бавно и тържествено, да се срутва в реката върху старите къщи. Вися над сипея, оставен от срутването. Това е краят, краят... Защо се върнах за тоя проклет ръкопис. Задушавам се от нахлуващата в главата ми кръв.
Събужда ме люлеене и тътен. Това не е сън! Хладнокръвно навличам анцуга, но силен трус ме просва. Скачам веднага и с няколко скока се измъквам от стаята. Библиотеката в кабинета ми се срутва. Ели стои в касата на вратата на детската стая и плаче. Тя е на осем, но е направила, каквото съм й казвал. Дори се е завила с едно одеало. Грабвам я, заедно с него. Синът ми е на прозореца, по пижама. Като ме вижда, скача и тича към мен, бос в снега. Валя се появява от къщата, награбила одеяла и дрехи за децата. Носи ги на топка пред себе си и стъпва бавно, сякаш е бременна. Изведнъж виждам пукнатината, но тя я прекрачва, без да забележи, гледайки към нас. Земята спира да се люлее. Уличката се изпълва с хора от съседните къщи. Пукнатината е не по- голяма от детска педя, но е разцепила къщата на съседката на две.Тя реве и нарежда нещо за покойния си мъж, сякаш го погребва сега. Развиделява се. Земята не се люлее, а само зиморничаво потръпва. Валя е постлала едно одеяло на два ката, на средата на калдъръма. Всички стоим на него, а тя започва да облича децата.
- Май свърши- казвам несигурно- Дано да няма друг трус.
Сънят, обаче, не ми дава мира и аз се колебая дали да отида до къщата. Пукнатината! Тя е между мен и къщата и сякаш ми е направила лоботомия.
Тръгвам. Децата са боси. Ще развия главния бушон и ще взема фенерчето до таблото. После се качвам в кабинета и, ако успея да намеря бюрото под срутената библиотека, ще взема папката с ръкописа и на излизане дрехи, обувки.
Съмва се, но аз още не съм тръгнал. Притискаме се под одеялата и аз разказвам на Валя съня си.
- Тате, не отивай!- казва Ели- ама изобщо не ни е студено, нали, Санчо?
Правя един курс набързо. После още един. Земята не се люлее и всички започват да правят като мен. Нашата къща и още няколко надолу по уличката са отвъд пукнатината, към реката, към която слизат стръмните стълбища до следващата пресечка. Всичко е на камък. И аз тръгвам да ровя за ръкописа. По къщата, строена от двамата ми дядовци строители, няма пукнатина. Само комините са паднали, но заслугата е, колкото тяхна, толкова и на земетресението през 1977, след което е строена.
- Отивам да търся ръкописа- заявявам бодро- ако някой се сеща за нещо, да казва веднагически.
- И аз идвам - заявява смело моят окръгленичък Санчо и ме гледа умолително със светложълто-зелени очища.
- Александър няма да ходи никъде- обажда се с изстинал и прегракнал глас жена ми.
- Тате, вземи нещо сладичко- умолява ме Ели.
- Добре, ще ви нахраня.- казвам аз и тръгвам. Трябва да взема чантата с документите и парите за пазаруване от супника, каквото намеря за ядене из хладилника и ръкописа. Цялото кралско войнство е облечено, но трябва да бъде и нахранено, така че наистина тръгвам.
Буден съм или поне така си мисля, но със сигурност съм мъртъв.
Защо този посрещач не се обажда? Тишината в моята тъмна пещера звъни .
Би трябвало да имам уши, щом чувам барабаненето на летящите с бясна скорост молекули. Мъртъв съм, защото се върнах за папките.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Събуждане І
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Творчество- إبداع :: Проза :: Проза -النثر :: Романи روايات-
Идете на: